Еволюция на религиозните форми: Вилхелм Вунд и Рудолф Ото

Увод

 

Има ли основание да се мисли, че религията в своите исторически въплъщения преминава от по-примитивни към по-зрели и по-висши форми? Отговорът на този въпрос претърпява две противоположни интерпретации. Единият отговор е отрицателен – в тази линия се движи теологическата интерпретация. Според противоположната теза съвременните висши форми на религия са резултат от постепенно развитие. Тук ще разгледаме позициите на Вилхелм Вунд и Рудолф Ото, всеки от които дава своя принос върху проблема за еволюцията на религиозните форми.

Въпросът за еволюцията в религията обикновено е поставен в контекста на движението от по-примитивни към по-зрели и устойчиви форми на религия в историческото развитие. Във философия на религията Г. Хегел е един от първите, който превръща тази идея в основен принцип в неговите „Феноменология на Духа“ и „Лекции по философия на религията“. Според него еволюционният процес в религията започва от природната религия, която обхваща магията, преминава през религията на духовната индивидуалност, т.е. религията на възвишеното и красивото, за да кулминира в абсолютната религия, в която Бог е абсолютната идея и абсолютния Дух.[1] Други възгледи отразяват преминаването от политестичен през дуалистичен към монотеистичен светоглед. След Хегел въпросът се дискутира активно от Вилхелм Вунд и Рудолф Ото, които имат както сходни позиции, така и съвсем отчетливи различия. Докато Вунд разглежда тази еволюция чрез произхода на религията и мита от фантазията, Рудолф Ото акцентира върху априорен принцип в човека, чрез който е възможна появата на религията, както и развитието ѝ от етапи на пред-религия до съвременните световни религии. Етапите на еволюцията на религиозните форми при Ото са всъщност право пропорционални на етапите на пробуждането на заложения в самия човек априорен принцип на святото. Съгласно това, основната теза на настоящата статия е, че при Ото обективната историческа еволюция на религията е резултат от специфично „развитие“ на самия субект на религията.

Еволюция на религията при Вилхелм Вунд

Според „Народопсихологията“ (Völkerpsychologie) на немския философ и психолог Вилхелм Вунд един от най-изначалните обекти на табуто принадлежи към тази група, за която от най-древни времена се налага едно разграничаване, което е от изключително значение за възникването на формите на култа. Това е разделянето на понятията за свято (чисто) и нечисто. В примитивната фаза на табуто това различаване още не е налично. На тази фаза важи един израз на табуто, който е характерен по-нататък и за святото, и за нечистото, а именно: срамът от докосването до предмета на табуто. При полинезийците например съществува пълна индиферентност между свято и нечисто, докато при евреите и други племена това се превръща в действително противоречие.[2] Според Вунд „Свято е това, което е присъщо на самото божество и спада към неговата област, а нечисто – това, което не спада към него. Така например според левитското законодателство на евреите нечисто е това, което Яхве отхвърля. Свят е обаче самият Яхве и всичко, което той приема. По този начин противоположността между святото и нечистото се свежда до волята на Бога.“; „Разликата между святото и нечистото се основава напреместването на табу от областта на демоничните представи в областта на представите за Бог.“[3] При неразвитите народи основната дистинкция е между демоничното и табуто, а при развитите тя е поставена между святото и нечистото.[4] Според „Völkerpsychologie“ религията има произхода си в понятието за душите; тази представа се разгръща от призраци и демони до богове и, в крайна сметка, до абсолютния Бог. Важното тук е, че анализите на Вунд предизвикват интереса на Ото към примитивните форми на религия и според Филип Олмънд имат решаващо значение за ранният Ото (до 1913 г) и възгледите му, отразени в „Das Heilige” (1917)[5]

Съчинението на Вунд „Völkerpsihologie“ (неговото подзаглавие е „Изследване на законите на развитието на езика, мита и морала“) е конституирано като независима дисциплина, различна от индивидуалната психология и от историята и литературата, както и изобщо от историческите науки. Тя съдържа приложение на принципа на индивидуалната психология към изследването на произхода на човешката култура. Както самият Вунд характеризира изследването си: „Произходът и развитието на езика, формирането на митологически и религиозни идеи, появата на морал и морални чувства – трактовката на тези проблеми ще послужи само за интересите на психологията в себе си, и теоретичните хуманитарни науки“[6] Появата на т.нар. развити религии може да бъде разбрана само като дълъг процес на развитие от пред-религиозни феномени. Тези „обекти“ на новата наука трябва да бъдат 1) продукт на колективното обществено единство и 2) те трябва да показват валидни закони на развитие. Според Вунд произходът на всички изкуства и митове, както и религиозните чувства, се крие във фантазията. Отнесено към произхода на митологическата вяра възгледите на Вунд се доближават много до тези на английските антрополози Джеймс Фрейзър и Едуард Тейлър. Произходът на идеята за душата се търси от Вунд в психологическата асоциация с човешкия дъх, който излиза от тялото в момента на смъртта, след което дъхът-душа се отъждествява с вятъра и облаците, а по-нататък и с летящите във въздуха птици. Оттук се появява и митът за птицата на смъртта, която пренася душата към слънцето. Тези си възгледи Вунд аргументира със сравнително изследване на множество митове, в които се наблюдават доста сходни представи.

Според Вунд религията се появява в резултат на дълъг еволюционен процес. Първите три тома от „Völkerpsihologie“ са посветени на проблемите на мита и религията. Последните произлизат от най-прости форми на анимизъм посредством различните проявления на примитивните, квазирелигиозни феномени. Но целта на Вунд тук не е да пресъздава историята на тези феномени, а да установи базисните психологически принципи, на които тези явления се подчиняват. Вунд развива идея за особена „психическа каузалност“, която се отнася преди всичко до мотивациите, различаваща се от научната и механичната каузалности. Според теорията на Вунд анимизмът е първоначална форма на вяра в душата. По-късно се появяват защитаващи духове, от които пък произлизат демоните – духовни същества, които могат да бъдат отмъстителни или защитаващи и се асоциират понякога със специфични природни сили. Трансформацията на демоните в богове е точката на преминаване от мита към религията, според Вунд. Самите богове са личностни същества с определени качества, те са човеколюбиви и олицетворяват идеалния свят.[7]

Критика на теорията на Вунд

Рудолф Ото (1869-1937) е протестантски теолог, философ на религията и изследовател на световните религии. Благодарение на пътуванията му до Индия, Шри Ланка, Китай, Япония, Близкия изток и Африка се поражда интересът му към религиите по света и особено към индуизма. В определянето на свещеното, Ото използва латинската дума numen, от която произлиза думата „нуминозен”. Свещеното (нуминозното) е мистерия (mysterium), която е едновременно отблъскваща (tremendum) и завладяваща (fascinans); то е „изцяло другото” (GanzAndere).

Ото употребява за първи път термина „numen“ в съчинението си, посветено на Светия Дух при Лутер през 1898 г.. Седем години преди публикуването на най-известното си съчинение „Святото“ („Das Heilige“, 1917)[8], през 1910 г. в „Mythus und Religion in Wundt’s Völkerpsychologie“ Ото анализира терминът „numen“, твърдейки, че numen не произлиза от понятието за душите. Той е свързан по-скоро с чувството за благоговение и страхопочитание. Тук се среща също и първообраза на „tremendum“ (отблъскващия момент на свещеното) от “Das Heilige”. В същата статия нуминозното е описано като обаяние и очарование (по-късно Ото ще го нарече „fascinans“ – привличащия момент на свещеното), както и като mysterium. Самата религия е определена като „опит за Mysterium“, импулс към мистериозното. Под влияние на Вунд, за Ото преминаването от една форма на религия към друга е преминаването от емпирични религиозни явления към творческата мощ на разумния дух в себе си. Възгледите на Ото, отразени в тази статия от 1910 г., подготвят според Олмънд пътя на цялостната експликация на категорията на святото в „Идеята за святото“. Според Робърт Дейвидсън „историко-психологическото описание на религията, което е предизвикало такъв всеобщ интерес в „Идеята за святото“, е пряко развитие на гледна точка, приета в статията му (на Ото, б.а.), посветена на Вунд.“ Освен това спорът с Вунд фокусира вниманието на Ото върху примитивните религии.[9]

В „Der sensus numunis als geschichtlicher Ursprung Der Religion“ (1932) Отоиска да допълни, от една страна, коментарите от „Идеята за святото“, от друга – да покаже, че Вунд греши, когато не признава основният елемент на религията – нуминозното чувство, а заедно с това и самостойното значение на категорията „свято“. Ото посочва тук, че се интересува не толкова от определенията на Вунд за развитата религия, които са съвсем недостатъчни, а от въпроса относно нейното начало в мита и нейния произход в т.нар. „одушевена перцепция“.[10]

Коментирайки „Народопсихологията“ на Вунд, Ото вижда в нея богатство на съдържанието като цяло, фина разработка на отделните детайли, точно формулирани тези и като цяло анализи на познавач. Извън похвалните думи, Ото критикува обстойно Вунд, твърдейки, че ставането на мита и религията, както и това на езика, изкуството и нравите, е проява на отделния човек, а не колективна проява, следователно нейното изследване е предмет на индивидуалната психология, а не на народопсихологията. Ото подчертава, че за проявата на общата митологическа аперцепция действат не всички (т.е. не общността), а само тези, които притежават дарба и които са предразположени към това. Ото защитава възгледа, че винаги има някакъв отделен творец на митовете и приказките, а не общността. Разказвачите на приказки, разказвачите изобщо, тези, които създават саги, не са всички, а са отделни надарени лица.[11] За разбирането на мита няма да ни помогне народопсихологията, а изучаването на душата на висшите индивидуални душевни предразположения на изцяло индивидуални надарени хора, характеризиращи се с наличие на нуминозни чувства, които нямат нищо общо с митологичната аперцепция на Вунд.[12]

Според Ото не идеите за душата и духа са мотивацията за развитието на религията, по-скоро това са свойствените чувства-отговори, предизвикани от тези обекти, места и личности. За Ото възможността за разбирането на религиозния опит на другите хора зависи от особен вид „психологически афинитет“ на интерпретатора, т.е. в него трябва да е наличен подобен опит, за да може да разбере опита и в другите. Ние можем да разбираме различни митико-религиозни феномени само в степента, до която разпознаваме в себе си сходна психологическа склонност. Според Вунд религията се появява в края на дълъг процес и се развива от нещо друго, което не е автентична религия в собствен смисъл на думата. В противоположност на това, за Ото религията е качествено различна от други форми на човешката култура и психологическите обяснения не са достатъчни. Ако искаме да разберем религиозните, както и предрелигиозните феномени, на първо място трябва да се анализира чувството за нуминозното.[13]

Еволюцията на религията в „Идеята за святото“

Въпреки, че се разграничава от всякакви форми на еволюционизма, все пак Ото допуска развитие на религията в историята. Историята на религиите свидетелства за постепенно развитие, което се изразява в последователното и поетапното „пробуждане” на свещеното в човека и съответно – разкриването му от най-ранните демонични форми до върховните фази на религиозно опиянение, екстаз и „потъване в блаженството“. Най-различни подстъпи към религията като представите за чисто и нечисто, идеята за Orenda (мощ), преклонението пред природни сили и обекти, служене на мъртвите и други подобни, са проникнати в една или друга степен от нуминозното. Ото разглежда няколко фактори от историята на религиите, при които се откриват бледи и неоформени все още прояви на нуминозното. Някои от тях са: 1) магията:човешки действия, повлияващи върху свръхсетивното, които са свързани с постигането на някаква цел в сетивното; 2) служенето на мъртвите: въпреки идеята за всеобщата одушевеност и представата за душата, тук мотивът е по-скоро омилостивение на мъртвия, който обикновено предизвиква „ужас“ у живите; 3) природните обекти собствено не са божества дори и за примитивния човек, въпреки, че той прилага молби спрямо тях. Те се превръщат в живи сили, в богове, едва когато априорно заложената категория на святото се приложи към тях; 4) демонът. Едва с появата на представата за демона – според Ото – numen се проявява вече много по-ясно от всички предшестващи представи. Освен това на този етап нуминозното излиза от състоянието си само на енергия и сила, като се персонифицира.^[14]

Макар и да отрича еволюционизма като методологически принцип за обяснение на религиозните явления, все пак Ото го „припознава“ като безспорен фактор на религиозната история. Моментите на нуминозното се проявяват при строго определена последователност, а не хаотично и безпринципно. Религията се разгръща в историческия процес при последователно пробуждане на святото като априорна категория на разумния дух (vernünftige Geist). Всъщност принципът на еволюцията на религиозните форми при Ото е поставен в контекста на неговата философия на религията – святото е дадено a priori в разумния дух, но то се пробужда в дълъг исторически процес, който започва от примитивните форми на предрелигия и стига до съвременните теистични форми в религиите на Изток и на Запад.

Изхождайки от този основен принцип при обяснението на историческите прояви на нуминозното, Ото съзира сериозни грешки при изследователите, които се опитват да изяснят генезиса на религиозното единствено посредством изучаване на някой отделен момент в проявите му. Така например демоничната боязън прилича по-скоро на антипод на религията, въпреки че е отделен първичен момент в „пробуждането“ на нуминозното.[15] Процесът на „себеоткриване“ на нуминозното е и възходящ процес на трансформация от по-груби и сурови форми на религиозност към по-фини и по-висши. При такава изходна точка „хоризонталната“ типологизация на религиите трябва да отстъпи на „вертикалната“, но проблемът със степенуванетоотново остава, най-вече в търсенето на достатъчно точен критерий (критерии) за това степенуване. За Ото един такъв критерий (не единственият) е наличието на баланс между рационалните и ирационалните моменти в една религия. Религията, в която е налице този баланс за Ото е християнството.[16]

Заключение

Един от положителните моменти при Вунд е поставянето на въпроса за еволюцията на формите на религия от психологическа гледна точка. Търсенето на устойчив принцип в човешката психика при обяснение на това развитие е почти паралелно на развитието на психологията на религията от Уилям Джеймс, но за разлика от Вунд, Джеймс е по-малко склонен да релативизира изцяло ценността на религията. Всъщност подобни размисли около идеята за произхода на религията и мита от фантазията се откриват и в „Психология на религията“ на З. Фройд. За разлика от Фройд и Вунд, Ото приема идеята за поетапното развитие в религията, но го основава върху априорен принцип. По-късно Карл Юнг ще изведе произхода на религията от колективното несъзнавано под формата на „архетипи“, на които Юнг, позовавайки се на Ото, приписва априорен и нуминозен характер. За Ото това е формулирането на святото като категория a priroi, единствено посредством която е възможно последователното „пробуждане“ на това свято, заложено у човека, в религиозната история. По такъв начин етапите на еволюцията на религиозните форми при Ото са всъщност право пропорционални на етапите на пробуждането на заложения в самия човек априорен принцип на святото. Така обективната историческа еволюция на религията е резултат от специфичната еволюция на самия субект на религията. Но не изцяло. Защото за пробуждането на априорно заложения принцип на святото, който прави действителна всяка религия, са нужни „външни“ поводи, а именно духовно надарени хора, свещени писания, символи и места. Едва при взаимодействието на априорния принцип на святото с „външни“, емпирични и специфични обекти, символи и религиозно надарени личности, е възможно „раждането“ на религията. 

Използвана литература:

1.        Ото, Р. (2013). Идеята за святото, София: Университетско издателство.

2.        Хегел, Г.В.Ф. (2010). Лекции по философия на религията, София: Изток-Запад.

3.        Almond, P. C. (1984). Rudolf Otto: An introduction to His Philosophical Theology, Chapel Hill and London: The University of North Carolina Press.

4.        Davidson, R. F. (1947). Rudolf Otto’s interpretation of Religion, Princeton University Press.

5.        Gooch, T. A. (2000). The Numinous and Modernity. An Interpretation of Rudolf Otto’s Philosophy of Religion, Walter de Gruyter, Berlin. New York.

6.        Otto, R.(1932). „Der sensus numunis als geschichtlicher Ursprung Der Religion“, - In: Die Diskussion um das “Heilige” (Wege der Forschung; Bd. CCCV), Wissenschaftliche Buchgesellschaft, Darmstadt, 1977.

7.        Wundt, W. (1906). „Die Tabugebote. Das Heilige und Das Unreine (In Völkerpsichologie)“, - In: Die Diskussion um das “Heilige” (Wege der Forschung; Bd. CCCV), Wissenschaftliche Buchgesellschaft, Darmstadt, 1977.

---

[1] Вж. Хегел, Г.В.Ф. (2010). Лекции по философия на религията, София: Изток-Запад.

[2] Wundt, W. (1906). „Die Tabugebote. Das Heilige und Das Unreine (In Völkerpsichologie)“, - In:Die Diskussion um das “Heilige” (Wege der Forschung; Bd. CCCV), Wissenschaftliche Buchgesellschaft, Darmstadt, 1977, S. 65-66.

[3] Ibid, S. 67-68.

[4] Ibid, S. 71

[5] Almond, P. C. (1984). Rudolf Otto: An introduction to His Philosophical Theology, Chapel Hill and London: The University of North Carolina Press, p. 64.

[6] Wundt, Völkerpsihologie, vol. f. 1 (Leipcig: Wilhelm Engelman, 1900), p. 2, цит. по Gooch, T.A. (2000) The Numinous and Modernity. An Interpretation of Rudolf Otto’s Philosophy of Religion, Walter de Gruyter, Berlin. New York, p. 80.

[7] Цит. по Gooch, op. cit, pp. 81-82.

[8] По-надолу в текста съчинението ще бъде цитирано по българския превод като „Идеята за святото“.

[9] Davidson, R. F. (1947). Rudolf Otto’s interpretation of Religion, Princeton University Press,pp. 8-9.

[10] Otto, R. (1932). „Der sensus numunis als geschichtlicher Ursprung Der Religion“, - In: Die Diskussion um das “Heilige” (Wege der Forschung; Bd. CCCV), Wissenschaftliche Buchgesellschaft, Darmstadt, 1977, S. 257.

[11] Ibid, S. 260.

[12] Ibid, S. 263.

[13] Цит. по Gooch, op. cit, pp. 83-86.

[14] Ото, Р. (2013). Идеята за святото, София: Университетско издателство, с. 145-151

[15] Пак там, с. 160-161.

[16] Пак там, с. 171.

Мирослав Бачев

*  *  *

Статията е публикувана в "Докторантски сборник 2015. Традиции и новаторство (Традиционни и нови подходи в изследванията в социалните и хуманитарните науки)", т. 4, с. 36-42.