петък, 13 май 2016 г.

Мирча Елиаде, Структура и морфология на свещеното, ч. 2



Задачата правилно да бъдат интерпретирани йерофаниите - сама по себе си тежка - се усложнява за историка на религиите поради разнородността и случайния характер на достъпните му материали. Нека си представим будиста, който би желал да проникне в смисъла на християнството, но разполага само с няколко откъса от Евангелията, с католически молитвеник и с пъстър иконографски материал (византийски икони, барокови статуи на светци, одежди на православни свещенослужители) - същевременно му се открива възможност да изучи религиозния живот на някое европейско село. Несъмнено наблюдателят будист веднага ще забележи явната разлика между религиозния живот на селяните от една страна и теологичните, морални и мистични представи на селския свещеник, от друга. Несъмнено зрителят има всички основания да регистрира тези различия - но той ще допусне груба грешка, ако се откаже да съди за християнството по традициите, които в това село се пазят от един-единствен човек - свещеникът, и реши, че „истински“ е само религиозният опит, представян от селската общност.

Като цяло разкритите от християнството форми на свещеното са много по-точно съхранени в традицията, следвана от свещеника (дори ако тя носи очевидния отпечатък на историята и теологията), отколкото в селските вярвания. Наблюдателят се интересува не от определен момент в историята на християнството или от конкретен район в християнския свят, а от християнската религия като такава. И обстоятелството, че само един човек в цялото село действително познава християнските догми, ритуали и мистика, докато цялата общност нищо не знае за тях и се придържа към примитивните форми на култ, пропити от суеверия (тоест от остатъци от предходни йерофании), в крайна сметка няма никакво значение в дадения случай. Същественото е да се разбере, че именно този единствен човек запазва в по-пълен и цялостен вид ако не първоначалния опит на християнството, то поне неговите основополагащи елементи, неговите мистични, теологични и ритуални ценности…

Разнообразие на йерофаниите
До каква степен - отчитайки разнородността и недостатъчността на докумен-талния материал - имаме право да говорим за „различни модалности на свещеното“? Реалното съществуване на тези модалности се потвърждава от обстоятелството, че религиозните елити и останалите членове на общността по различен начин възприемат и интерпретират една и съща йерофания. За простолюдието, стичащо се в началото на есента към храма Калигат в Калкута, Дурга е зловеща богиня, в жертва на която трябва да бъдат принесени козли - но за посветените шакти Дурга е епифания на космическия живот в мощния процес на непркъснатото му възраждане и вечен кръговрат… Освен това ние ще демонстрираме, че тези йерофании са вътрешно свързани, тоест че проявените чрез тях различни равнища на свещеното не се противопоставят, а се допълват и образуват единна, цялостна структура. Следователно и тези документи, които фиксират масовия опит, също както паметниците, отразяващи религиозния опит на елита, притежават еднакъв „авторитет“. Двете категории свидетелства са еднакво необходими - и не само за да бъде описана историята на дадена йерофания, но най-вече, за да може с тяхна помощ да бъдат реконструирани различните форми на свещеното, съдържащи се в йерофанията

Смисълът на тези предварителни бележки ще стане по-ясен, ако разгледаме проблема от друга гледна точка. Обстоятелството, че вещицата, изгаряща восъчна кукла заедно с кичур коса от „жертвата“ си, не си дава точна сметка каква теория изисква именно този магически акт, няма никакво значение за разбирането на симпатичната магия… Духовният всемир на архаичните общества е постижим за нас не чрез логически построения или ясно изразени вярвания на отделни лица; архаичният манталитет се запазва за нас в митовете, символите и обредите, а независимо от всевъзможните по-късни преиначавания, ние все пак можем ясно да прозрем първоначалния им смисъл…

Множественост на йерофаниите
Трябва да се научим да приемаме всякакви йерофании, в която и област на физиологичния, икономически, духовен или социален живот да ги открием. Защото едва ли въобще ще намерим нещо - предмет, жест, физиологична функция, съще-тво, игра и т.н., - което някъде и на някакъв етап от историята да не се превръща в йерофания. Защо даденото нещо в определен момент се е превърнало в йерофания, а след това вече не е - това е съвсем друг въпрос. Несъмнено е обаче, че практически всичко, което човекът някога е използвал; всичко, което е чувствал, възприемал и обичал; всичко, с което така или иначе се е сблъсквал, действително е можело да се превърне в йерофания. Известно е например, че танците, жестовете, детските игри, играчките и т.н. имат по правило религиозен произход: някога те са били култови предмети и актове. Знаем и че музикалните инструменти, архитектурата, средствата за превоз (животни, колесници, лодки и т.н.) първоначално са се отнасяли към сферата на сакралната дейност

Диалектика на йерофаниите
В началото на тази глава споменахме, че във всички съществували досега определения на религиозния феномен свещеното се противопоставя на профанното. Но дали онова, което казахме току-що - а именно, че в съответен исторически момент всяко нещо може да се превърне в йерофания, - не противоречи на подобна типова дефиниция на религиозния феномен? Ако всяко нещо може да носи в себе си свещено съдържание, то в каква степен остава в сила дихотомията свещено-профанно? Това обаче е мнимо противоречие, защото, макар да е вярно, че всяко нещо може да стане йерофания и че не съществува предмет, същество, растение и т.н., което в определен момент от историята и в определена точка на пространството да не придобива свещена ценност, все пак вярно остава и друго - не познаваме такава религия или човешка група, която в хода на историята си да е успяла да съвмести всички тези йерофании. С други думи, в рамките на всяка религия, редом със свещените предмети и същества, винаги присъстват и профанни предмети и същества. (Нещо, което не може да се каже за физиологичните актове, за занаятите, за техниката, жестовете и т.н.; впрочем ние и по-нататък ще се върнем към тази разлика.) Нещо повече: макар че определен клас предмети може да получи достойнството на йерофания, все пак, в пределите на този привилегирован клас, винаги остават предмети, лишени от подобно значение.

Например там, където имаме работа с така наречения „култ към камъните“, далеч не всички камъни се смятат за свещени. Всеки път ние откриваме определени камъни, пред които хората се прекланят заради тяхната форма, големина или заради свързания с тях особен ритуален смисъл. В крайна сметка стигаме до убеждението, че всъщност не става дума за култ към камъните като такива и че тези свещени камъни са обект на поклонение само защото вече не са обикновени камъни, а са йерофании, или с други думи - нещо различно от нормалния им статус на предмети. Диалектиката на йерофаниите предполага повече или по-малко очевиден подбор, отделяне и различаване. Предметът става свещен, доколкото включва в себе си или разкрива нещо различно, но не онова, което всъщност е. За момента за нас е почти без значение дали тази другост предметът дължи на необикновената си форма, на полезното си действие или просто на силата си; дали тази другост е обусловена от принадлежността на предмета към някакъв символичен механизъм, дали той бива осветен посредством обред или посредством включването му, съзнателно или неволно, в сферата на „повишена сакралност“ (свещена територия, свещено време, някакъв особен случай - мълния, престъпление, светотатство и т.н.). Бихме желали да подчертаем, че йерофанията предполага избор, ясно отделяне на йерофаничния предмет от всички останали обкръжаващи го предмети. Останалото съществува винаги, дори ако йерофания става някаква огромна зона, например Небето или целият местен пейзаж, или родината. Отделянето на йерофаничния предмет се извършва най-малкото по отношение на самия него, защото той се превръща в йерофания само в мига, когато престава да бъде обикновен светски предмет или прониква в ново, свещено измерение…

В която и сфера да се прояви, съвършенството ни плаши и именно в това сакрално или магическо значение на съвършенството трябва да търсим причината за страха, който дори най-цивилизованите общества изпитват пред гения или светеца. Съвършенството не е от този свят; то не е нашият свят и пристига от отвъдното. Но подобен страх и тревога се забелязват при контакт с всичко чуждо, непознато, ново, защото всичките тези удивителни феномени са знаци на силата, която - дори бидейки свещена - може да представлява за нас опасност…

---
Мирча Елиаде, „Трактат по история на религиите“, Първа глава (Предварителни бележки), С., Изд. Изток-Запад, 2012.


Няма коментари:

Публикуване на коментар