понеделник, 2 май 2016 г.

Марсилио Фичино, "За щастието"

Нашата воля не се удовлетворява от никое благо, ако знаем, че освен това благо има и някакво друго: значи тя ще бъде удовлетворена единствено от онова благо, отвъд което няма никакво благо. А какво е то, ако не Бог? Така че интелектуалното дирене и афектът на волята могат да се успокоят единствено в Бога; следователно единствено в Бога е блаженството на човека, а това следва от принципа, че никоя вещ не може да намери покой другаде, освен в собствената си причина; и тъй като единствен Бог е собствената причина на душата, то душата намира покой единствено в Бога. Но този въпрос сме разгледали по-подробно в “Платоновата теология за безсмъртието на душите”.
От друга страна, две са действията на душата спрямо Бога: тя вижда Бога чрез интелекта, а чрез волята се сърадва на познатия Бог. Платон нарича виждането “амброзия”, радостта - “нектар”, интелекта и разсъдъка - двете “крила”, с които се въздигаме към Бога като към Отец и отечество. Затова - казва той - когато чистите души отлетят на небето, те се хранят там на божествената трапеза с амброзия и нектар. В това щастливо състояние радостта превъзхожда съзерцанието, защото колкото по-голяма е заслугата ни пред Бога в тоя живот, доколкото го обичаме, а не доколкото го изучаваме, толкова по-голяма ще бъде в отвъдния наградата ни за любовта, а не за изследването.

*  *  *

И тъй като - както споменахме по-горе - силата на познанието е в различаването, а силата на любовта - в единението, ние се съединяваме с Бога по-близко чрез любовната радост, която ни преобразува във възлюбения Бог, отколкото чрез познанието; и както добър става не този, който вижда, а този, който желае доброто, тъй и душата става божествена не от това, че разглежда Бога, ами от това, че го обича - също както материята става огън не защото получава светлина от огъня, ами защото получава топлина.

*  *  *

Движението на разумните души е свободно и, като свободно, то може да прекрачи всяка крайна граница, да достигне до онова, което е заслужило, и даже да надмине в блаженството си някои от ангелите. Но ние можем да ги надминем по-скоро в любовта и радостта, отколкото в познанието: защото познавайки Бога, ние стесняваме неговата пространност до познавателните възможности на нашия ум, а обичайки Го, разширяваме ума до безмерните широти на Божествената благост. В първия случай свеждаме Бога към себе си, във втория себе си възвеждаме към Бога: защото, наистина, ние знаем само толкова, колкото сами схващаме, ала обичаме и това, което сами сме съзряли, и онази Божествена благост, която допускаме като налична отвъд доловимото чрез нашия поглед. Ние съзираме бездната на Божествената безпределност, само че слабо и смътно, но я възлюбваме горещо и силно, и също така ѝ се радваме.
*  *  *

Различните души се наслаждават на различните Божии добродетели и идеи: всяка душа вкусва най-напред от онази добродетел, която в този живот е обичала повече от останалите и на която е подражавла според силите си. Но всички те се наслаждават на целия Бог: защото той целият е във всякоя своя идея, а целия Бог и по по-съвършен начин притежават ония, които го съзират в по-съвършена идея.

*  *  *
Блажената душа никога не може да бъде отделена от Бога: нелепо е да се твърди, че това може да стане насила (защото нима е възможно насилие върху обхванатата от безкрайното Божие могъщество душа?) или пък по волята на самата душа. Защото ако основанието за движението на волята към нещо е единствено благото, то когато веднъж е достигнала и познала онова, в което е цялото основание за благото, тя никога не би се насочила към нещо друго; и тъй като в природата на благото е да насочва към себе си силата на желанието, то от това следва, че безкрайното благо ще я насочва към себе си без край; и тъй като, най-сетне, волята се успокоява едва в онова, което оценява като благо, то в Безкрайното Благо тя ще се успокои завинаги.

---



Няма коментари:

Публикуване на коментар